Паякът

"Лигите на дявола", така наричали в Аржентина паяжините, които есен се носят по въздуха; това го разказва Хулио Кортасар в едноименния си разказ, по който по-късно Антониони направи прочутия си филм "Фотоувеличение".

Постоянно си мислех за това, докато четях романа на Христо Карастоянов "Паякът" - една книга, изплетена по всички правила на тези нежни капани, които подсказват повече за самота, отколкото за кръвожадност.

Така се случва и с героите на Карастоянов, които са оплетени в самотния лабиринт на 90-те години от миналия ХХ-ти век и началото на сегашния ХХІ-ви. Лабиринт, който е по-скоро бойно поле, отколкото самотата на Кафка, но затова е по-парадоксален, защото това е самотата на смъртта прекосявана от живи хора. И ние следваме оплетените като въжета нишки на повествованието, за да открием заедно с главния герой, че "... адът не е място - адът е време..."

Фразата е казана уж между другото, но е ключова за цялата книга. Защото всичко, което се случва тук, на обрулените от войни Балкани, всъщност се случва заради времето, в което текат събитията. Това именно време превръща хората в самотни убийци. И другото откритие, свързано пак с първото - колкото по-сами, толкова по свирепи. Останали излишни в държавите си, в обществото си, млади хора от цяла източна Европа се събират в Сараево като на лятна бригада, за да участват в съвременен кръстоносен поход на две религии. Без много много да им пука на коя страна се бият, те търсят смисъла на живота в предизвикателствата на Смъртта. Някои дори се забавляват, както обаче не би се забавлявал Хемингуей, близо сто години преди тях в същите земи на Европа.

Без да се натрапва, с умение да рисува случките, с пластичен и свободен език (който на мен на места ми идва много свободен!) Христо Карастоянов успява да завладее вниманието и с лекота да премине през последните 40 и повече години, сякаш да бележи жалоните на едно поколение, което, ако перефразирам един поет, "много даде", а нищо не получи в замяна. Едно поколение, което живя в непрекъснатите експерименти на "оня строй", а сега живее в експериментите на "ония хора". Сюжетът не е сложен, един мъж защитава една жена от насилие, но канавата ни подсказва, че в Живота нещата никак, ама никак не са толкова прости.

Пред очите ни един мъж, останал сам в безвремието, което е обхванало страната му и въобще заобикалящата го част от човечеството (Балканите!), се превръща в Паяк, който плете спасителната пустота на своята паяжина без да разбира, че се превръща в неин единствен обитател. Това, което трябва да го спаси, в крайна сметка го разрушава. Дори единствените му жестове на благородно отмъщение към "лошите" в обществото не му дават индулгенция за извършеното. "Dèjá vu!" - това вече се е случвало в живота на човечеството, си мисли Паякът, преди да напусне последните страници на книгата. Авторът не ни дава ясен сигнал какво се случва с неговия герой. Той изчезва или остава сред нас?! Той е като въпросът, който никога не си задаваме: Колко Паяци (убийци) ходят сред нас?! А ние от кои сме!? Прочие на паяжините, които вятърът носи в светлината на есента, във Франция им викат "Нишките на Богородица". - Веселин Стоянов

Христо Карастоянов е носител на много национални награди за творчеството си - на Съюза на българските писатели, "Златен ланец" на "Труд", "Чудомир" и други. Има издадени повече от двадесет книги. Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Печели наградата "Чудомир" в Казанлък и "Златен ланец" в конкурса на в. "Труд", както и голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003) и голямата награда за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2003). Три пъти е сред номинациите за наградата "Хеликон". Автор е на белетристични, документални и публицистични книги, на три романа, както и на тетрадка със стихове. Освен това е редактор на много книги, главно на млади автори и дебютанти. Издаването на романа "Паякът" съвпадна с 60-годишнината на автора.