Време за камъни

В книгата ще намерите стихосбирка на 19 журналисти-поети:

Балчо Балчев
Венелин Митев
Венцислав Паскалев
Димитър Дженев
Евелина Гечева
Иглика Горанова
Иван Матанов
Кръстю Пастухов
Любен Лачански
Мариана Кирова
Михаил Григоров
Надя Попова
Оля Стоянова
Силвия Бимбалова
Силвия Стефанова
Спасиана Кирилова
Татяна Атанасова
Татяна Явашева
Христо Христов

"Поетите са непризнати законодатели на света." - Шели

Балчо Балчев

Щастлива война

Тогава звездите угаснаха.
И вятър отвя тишината.
Като бойни рапири израснаха
тревите, бодлите, житата.

Тъмни бункери зидаха мравките.
Щурците ковяха патрони.
Млади жълъди, смъкнали каските,
се прощаваха с родните клони.

Тресна и блесна небесна вода.
Война! Стъписа се сушата.
И цяла нощ бряг и вълна
се давиха гуша за гуша.

И цяла нощ буря рева.
Кукумявки летяха в атака.
И щурци от картечни гнезда
без милост разстрелваха мрака.

И съмна. Щастлива война!
Без робства, без дим и руини.
Бе утро. И бе светлина.
Бе мир от роса над всички родини.

Надя Попова

Денонощен магазин

Тук пазаруват гуляйджиите, прелюбодейците
и хората, работещи на смени.
Асортиментът е оскъден,
сънен – персоналът.
Едно и също всяка нощ, едно и също…

Небръснат мъж
подава смачкана десетолевка,
а продавачката мърмори:
“Май е нещо прана…”,
преди да му премери саздърма и четвърт
сирене.
Барабата се сопва: “Прано е
на баба ти хвърчилото!”
Я дай и две “Загорки”,
докато не съм размислил!”

И се изкисква някой нервно,
а студено пушената херинга –
надменна херцогиня –
гледа иззад щанда без да мига.

Оля Стоянова

География

От едната страна –

лозето,

от другата –

гробището.

По средата –

умират и пият.

Любен Лачански

Заселване в Гомор

Сега ще ви разкажа за дълга...

По времето на дедо ми Петре,

живееше една законна мъдрост:

„Недей да бъдеш никому длъжник!“

и още –

„Плащаш ли, по-евтино излиза!“

(Отдавна е било, без култ и без застойно време.)

А демокрацията значеше това:

Работиш – имаш.

Не работиш – нямаш.

Живеел дедо ми Петре,

по силата на своето устройство

и мисля, че живееше добре,

а имаше достойно мъжко свойство да прецени –

от кой да купи хляб,

от кой пък кон.

Кому да предплати,

а пък кому – назаем пари във шепа да не пусне.

И все така, щастлив живя без скрупули,

под покрив, който беше купил

със своя труд и собствени пари.

И тъй умря си – Бог да го прости!

Преследван от кънтежа на града, във който,

с такси докараха го да умре.

Цивилизовано.

Умре си дедо ми Петре в събота, подобно

66 / Време за камъни

праведник.

Във понеделник някакъв конгрес

на комунистите започваше,

и улиците бяха тъй задръстени –

та катафалката до гарата едва премина.

Достойна и безгрижна смърт.

***

На деветината,

в ненужната възглавница на дедо ми Петре

роднините намериха тетрадка.

С цар Самуил на сивата корица.

А вътре:

портрети на коне...

и счетоводство:

„Дал. и Взел.“

Без подпис и на далия и взелия.

Всичко чисто.

Чисто, както при мирис на коне.

... миришеше града на юг и печен кестен.

Момченце с гащеризон ядеше диня.

А друго, голо бъркаше в кофа и пъдеше слънцата

от очите си, за които после ще му кажат:

че се наричат – „зайчета“. По-после...

Това бе градът на дедо ми Петре.

Тогава,

за ръкава настоятелно ме дръпна един човек

със капа.

Такъв един човек, за който и МВР-то нямаше

какво да каже.

– Ти внук ли си на дедо ти Петре?

– Да – отговорих – и отлях за „Бог да прости“

– Паспорта! – каза оня с капата

и под очи ме гледа. – Приличаш по мустаците,

усмивките ви същи.

Е, на хилядо лева

дължах ги някога на дедо ти.

И се загуби човека сред човеците.

Направо се загуби,

оставил в ръцете ми преплавиния дълг

на тяхната епоха.

ОНЕМЯХ!

***

Какво направих с парите ли?

Изпих три бири.

На децата от пазара купих дини.

И две шишета гроздова за вкъщи.

На моя син издръжката платих.

Фиш за тото купих.

И на съседа тока погасих,

от сметка надвишаваща квартална.

След туй и свещ запалих,

купих риза,

защото чувах в ухото оня глас:

Недей да бъдеш никому длъжник!

И.

Плащаш ли – по-евтино излиза!

Тогава се зарекох, че наистина

ще трябва да напусна този град

с името Гомора.

Тук все по-тежко се живееше,

а оня с капата изчезна сред човеците...

и край.