Детството на Каспар Хаузер

През пролетта на 1987 година в една от класните стаи на 111-о училище на улица „Стоян Милитару“ момченце на седем и половина става от чина си и видимо неспокойно се отправя към бюрото на другарката Поп. Другарката Поп е дебела, прическата ѝ винаги е по модата, носи зелена риза с буфан ръкави и притежава впечатляващи мустаци. Момчето е дребно за възрастта си и изключително слабо.

Стаята мирише на терпентин, паркетът изглежда влажен, над чина има портрет на другаря Николае Чаушеску, а до него стои знамето на Социалистическа република Румъния. Децата тъкмо са изпели химна на Републиката и в стаята е настанала тишината, която обичайно предхожда първия учебен час.

Богдан-Александру Станеску ни повежда из бруталния свят на израстването в букурещките крайни квартали с образи, случки и типажи, близки и на нас, като съседи и съвременници. Това е книга за поколението на прехода, невписващо се, чуждо и неразбираемо дори за най-близките си хора, които от цялото си сърце ни желаят доброто, но не не разполагат с познанието как да го осигурят и са напълно безсилни; книга за това как в детството сме малки и лоши хора, изплашени от собствените си недостатъци и страхове и борещи се да избягат от лапите на една дълбоко формираща ни възраст, която може да изглежда като всепоглъщаща лична бездна.

Това не е непременно роман за израстването, нито за припомнянето на миналото, а е по-скоро литературен опит за преживяване на „грешките“ от детството и юношеството в полето на разказа. Той може да се чете като пъзел от дванадесет отделни истории, подредени в хронологичен ред, от детството до зрелостта, истории, подлютяващи именно в онези рани, които в собствените ни очи ни правят по-малко хуманни и достойни от останалите хора, защото нашата травма – липса, копнеж или разочарование – е най-голямата. Тя е наша. Ние сме го преживели и именно ние разбираме болката и непоносимостта ѝ дори отвъд думите.