В търсене на изгубеното племе

Българското племе не е изгубено, понеже още не е намерило себе си. Топи се племето на хората по цялата земя, които искат честно да си изкарват хляба с ръцете си и с ума си. Спомените закотвят над тях шамандура, която поне да сочи мястото на потъналата им Атлантида.

Непосредствена опасност да се изгуби българското племе няма, защото то още не е намерено. Изпитанието ни да станем народ продължава, така че ако племето ни се изгуби, то ще стане поради това, че още не се е намерило там, където му е мястото. Което ще рече, че писането на спомени за изгубеното българско племе ще бъде проблем на някой далечен бъдещ наш мемоарист. Така или иначе, при всяко положение Атлантидата на племето от нормални хора, които дори и в индустриалното общество си гледат нормално работата, без да ги е грижа дали ще станат известни самите те, или поне стореното от тях, все повече потъва. Налага се заради тия изчезващи хора човек да посегне към химикалката на спомените си за тях, стига да не прави от химикалката си алхимикалка. Повечето мемоаристи го правят, като превръщат в златен век епохата, която им е вързала най-обикновена тенекия.

Писмата в бутилка, хвърлени от корабокрушенци в морето, сигурно имат по-голям шанс, отколкото шамандурата на спомените ни в океана на живота, закотвена над потъналата Атлантида на племето, което искаше нормално да си изкарва хляба с ръцете и с ума си. Но тя поне ще показва мястото, където са потънали последните й обитатели.