Когато кипарисът шепне

Анотация:

Роман за любовта, за силата на женското сърце и за връзката ни с нашите корени – сред ароматите и цветовете на вълшебен гръцки остров

Дъщеря на гръцки имигранти, Дафни израства с американската мечта и я постига. Когато съпругът й загива в автомобилна катастрофа, тя остава сама с малко бебе, купища неплатени сметки и с амбицията да издържа семейството си и любимата си я-я – нейната баба, която живее на вълшебния гръцки остров Ерикуса. Ресторантът на Дафни се прочува, а тя намира втори шанс в любовта с богат и красив годеник.

Сега се завръща при своята я-я, за да направи сватбата си на скъпо за нея място, сред любими хора – на острова, където е прекарала много блажени лета в своето детство.

Дафни преоткрива страстта си към живота – в богатите на аромати гръцки ястия, в тюркоазените води на залива, в нежния дъх на зефира и в чувствените звуци на сиртакито... Потъва в древните легенди и магическите истории, които й разказва нейната я-я. В една от тях обаче й е трудно да повярва: че баба й притежава дарбата да вижда бъдещето и да чува гласа на острова в шепота на кипарисите.

Историята, която й разказва загадъчния рибар Яни, отваря сетивата й за невидимото и Дафни преоткрива не само миналото, но и своите желания.

Дали най-накрая кипарисите ще проговорят и на Дафни? Дали това ще промени плановете й за бъдещето?

"Понякога, Дафни , когато не знаем по кой път да поемем, когато се чувстваме обезверени и изгубени, трябва само да притихнем и да слушаме. Спасението е пред очите ни... Шепотът на кипарисите винаги е наоколо и чака да го чуем."

Минало и настояще се преплитат красиво в тази богата на багри, на вкусове и чувства история за жена, разкъсвана между два свята – между непреодолимия зов на кръвта и неумолимите потребности на ежедневието.

Роман за любовта – за безусловната любов на майки и баби, за страстната и всеотдайна любов към единствения – този, който кара сърцето ти да разтуптява, и за магическата любов към нашите корени.

За авторката:

Ивет Манесис Корпорън е журналист, продуцент и писател. Носителка на наградата „Еми” и на редица други отличия за принос в журналистиката и за принос към гръцкото наследство и култура. Старши продуцент на развлекателния новинарски канал „Екстра”. Омъжена е за фотожурналиста Дейвид Корпорън. Имат две деца и живеят в Ню Йорк.

Дебютният й роман „Когато кипарисът шепне” е пропит с любовта й към нейните гръцки корени. Корпорън вплита гръцки митовете, история и култура в историята за идиличния остров Ерикуса и за силата на семейната традиция и наследство. Главната героиня Дафни е американка от гръцки произход, която, след като губи съпруга си и бащата на малката си дъщеря Еви в автомобилна катастрофа, се опитва да събере парченцата от живота си в Гърция.

Интервю с авторката:

Ето какво споделя авторката в интервю за Goodreads.com

– Как Ви помогна опитът Ви като телевизионен продуцент за написването на книгата?

Като телевизионен продуцент в Ню Йорк от повече от 20 години съм развила доста дебела кожа. Освен това съм изключително решителна, амбициозна и упорита – това са качества, които се изискват да успешна кариера в телевизията. Първоначалният ми ръкопис бе отхвърлян няколко пъти и няколко души ми казаха просто да се откажа. Всеки път, когато ми отказваха, отделях време да помисля за причините и преправях текста. Отказите бяха груби, но те също така ме вдъхновиха да се заровя по-дълбоко и да напиша по-добра книга. Работата в телевизията ме е научила освен това, че е нормално да бъдеш редактиран. Говорила съм с други писатели, които са ми споделяли колко трудно им е било да правят промени в текстовете си и са преживявали ужас от гледката на червените редакторски бележки. За мен това не е проблем. Аз съм на принципа: Добре, давайте ги насам! Готова съм да направя всичко, за да стане книгата ми по-добра. Имала съм случаи, когато изпълнителните продуценти са отхвърляли сценария ми минути преди ефир. Нямам проблем с редактирането, още повече, че тук имам седмици да работя по бележките, а не както в телевизията – минути.

– Променил ли се е остров Ерикуса, откакто сте били дете? До каква степен все още съществува старият местен начин на живот?

Радвам се, че в много отношения Ерикуса е останала недокоснат рай. Имаме съвременни устройства като мобилни телефони, но магическият ритъм на островния живот за щастие все още е недокоснат.

Типичният ден на Ерикуса започва със събуждане от кукуригането на петлите или – ако сте били на купон на плажа с огън, това пък е сигналът за лягане. Сутрин обикновено човек пие няколко чаши от черното силно гръцко кафе, с утайката от което местните жени могат да гадаят бъдещето ви. После се запътвате към плажа, където оставате цял ден, плувайки в кристалносиньото Йонийско море, а през почивките може просто да подремнете на спокойния плаж. След залез се запътвате у дома, където ви чака прясна риба, сготвена на скара или направо на огъня… и така продължава ден след ден, отново и отново.

И днес на острова има само шепа кафенета и магазинчета и няма светофари. За да има светофари, трябва да има движение по улиците, а такова също нямаме. Черните пътища на повечето места са павирани, а не покрити с асфалт, и тук-там все още може да се види някое магаре, но все пак днес повечето хора се придвижват с АТВ-та, а някои дори имат и коли.  На острова вече има и лекар; преди, за да се отиде на лекар, трябваше да се вземе ферибота до Корфу. Истинската красота на Ерикуса е усещането за семейство и общност, което съществува там. На това място всички се познават и са роднини в някаква степен. Там живеят най-топлите и гостоприемни хора и всеки път, когато се връщам там, чувствам, че се прибирам у дома.

Това, което ме натъжава страшно много, е, че всеки път, когато се връщам на Ерикуса, забелязвам как поколението на моята я-я изчезва. Останали са само шепа от по-възрастните жители на острова, онези, които въплъщават културата и същността на Ерикуса. Когато бях по-млада, всеки ферибот бе посрещан от ято жени с черни забрадки на пристанището. Те прегръщаха и целуваха на пристигане и размахваха белите си кърпички на заминаване. Наистина ми липсва това.