Бащата на другия

Богато написан роман, чрез който Паринуш Сании дълбае в социалната тъкан на своята страна, Иран, и който, разказвайки историята на битките на едно дете, описва живота на жените. Стегнат диалог с главен герой, който се превръща в символ на надеждата за по-добър свят.

Отново се огледах. Аси беше бесен, а Баби – тъжна. Погледът ми попадна на парчето тухла, с което бяха подпрели вратата на терасата, за да не се затваря. Безшумно пропълзях назад, изправих се и приведен надве, отидох да взема парчето. Беше тежичко, едвам го вдигнах с две ръце, отнесох го до решетката на парапета и пак залегнах. Внимателно го прокарах през решетката чак до ръба на терасата. То леко се наклони, но аз здраво го притиснах.
– Да не би да е лъжа, че ако беше взел дъщерята на вуйчо си, нямаше да те
сполети нито едно от тези нещастия? Нито щеше да се отчуждиш така от нас,
нито това болно дете щеше да ти увисне на шията, нито пък щеше да си
принуден да се скъсваш от работа.
– Уф, майко, престани най-сетне! За нищо на света не исках да се подчинявам на вуйчо и да работя в магазина му. Единайсет години минаха, а ти не спираш!
– Какво да правя, синко, като те гледам колко си нещастен, сърцето ми се къса.
– Не съм нещастен, майко! Напротив, дори много си харесвам живота. Не
страдай толкова за мен.
– Ха, да не би да си щастлив, с това умствено изостанало дете и с грижите по него?
В това време Аси ми заповяда:
– Нагласи тухлата над главата ѝ! Така, прицели се!
– Как умират хората? – попита изплашено Баби.
– Като по филмите: ще я заболи, после ще заспи. Поне няма да дрънка повече. И ти млъкни! Не се плаши, ей сега ще ни олекне.
Побутнах тухлата още малко напред.
– Не го прави! – прошепна Баби.
– Изпълни заповедта! – нареди Аси.
Тухлата изведнъж натежа и ръчичките ми вече не можеха да я удържат. Парчето ми се изплъзна. Баби закри очи от страх. Тухлата се превъртя във въздуха и
полетя към прошарената къносана коса на баба.

Прекрасна метафора за цензурата, овладяла страната.
Cultura/s, La Vanguardia

В „Бащата на другия“ авторката говори за страха, просмукал се в Иран, застиването между стремежа към истина и политическата коректност, изисквана от политическия консерватизъм.
La Vanguardia

Професионалният опит на авторката може да се забележи на всяка страница; Сании умело въвежда понятия и теории, свързани с психологията на детето, и демонстрира колко лесно е да причиниш, като родител, необратими щети на едно дете – но не по-малко лесно е и да не ги причиниш. Можем да открием смисъл и в една алегория. Шахаб е не само дете, което се сблъсква с трудност; немотата му е всъщност немотата на една нация, управлявана от жесток режим... Този роман е предупреждение. Паринуш Сании е изкусен майстор.
Cultural Supplement

Бих препоръчал тази книга на всеки родител като задължително четиво, особено на онези, които имат повече от едно дете. Бих я препоръчал на бащите, за да разберат по-добре какво се случва в душите на техните деца... Романът разкрива два гласа: на Шахаб и неговата майка; те осветляват болката на чувствителното, с богато въображение дете, както и болката на майката, която усеща истината и се бори с отсъстващия баща, който се вълнува единствено от своята работа.
The Sunday Journal

В романа на Паринуш Сании атмосферата е мъчителна, в нея господства ислямската традиция в няколко аспекта: еманципацията на жената под формата на плетеница от лъжи и бягство от дома; влюбените, които се крият на опасни места, далеч от строгия поглед на жандармите; авторитаризма и емоционалната цензура... Посланието е достатъчно универсално: нехайството към емоционалното общуване бавно руши всяко семейство.
blog.libris.com

Дълбоко вълнуваща книга... Начинът, по който Шахаб схваща реалността е
изключително добре описан, с характерното за децата необичайно тълкуване на действията на възрастните. Тя се превръща в блестящ портрет на едно невръстно дете, парализирано от безпокойство. Най-хубавото в този роман е, че нито един от героите не е само добър или лош. Всички са жертви – на една потисническа система, както и на своето подсъзнание.
Dagbladet

Когато прочетох романа, си дадох сметка колко важно е да получаваме признание от хората около нас... Трябва да си направен от камък, за да не се развълнуваш от тази книга.
Familien