Министерството на върховното щастие

Арундати Рой е първият живеещ в Индия автор, отличен с наградата „Букър“ (1997) за романа си „Богът на дребните неща“, смятан за едно от най-силните заглавия в историята на престижната награда. Вторият й роман „Министерство на върховното щастие“ излиза през 2017 г., двадесет години след писателския й дебют.

Беше мирно време. Поне така твърдяха.

Цяла сутрин по улиците на града брулеше горещ вятър, надигаше пелени от прахоляк, капачки от бутилки за безалкохолни напитки и недопушени цигари, запращаше ги към предните прозорци на автомобилите и в очите на мотоциклетистите. Когато вятърът утихна, слънцето, вече високо на небето, прогори мъглата и отново стана горещо, а маранята затрептя по улиците като танцьорка на кючек. Хората чакаха да рукне пороят, който обикновено следваше пясъчната буря, но така и не заваля. Пламна пожар в скупчени на брега на реката бедняшки къщи и веднага съсипа повече от две хиляди колиби.

Обаче кайсията въпреки всичко беше отрупана с непокорни яркожълти цветове. Всяко горещо лято тя протягаше клоните си нагоре към нажеженото кафеникаво небе и му прошушваше: „Майната ти!“.

Момиченцето се роди неочаквано, малко след полунощ. Нямаше ангелски хор, нито влъхви, които да носят дарове. Рой звезди обаче изгряха на изток, за да възвестят появата й. Само допреди миг тя беше ей там, а после изведнъж се озова върху бетонната настилка, в кошче от отпадъци: сребристо цигарено фолио, няколко найлонови пликчета и празни пакети от чипс. Лежеше в локва светлина, под стълб от комари в неонов лъч, голичка. Кожата й беше синкаво-черна, гладка като на тюленче. Беше будна, но напълно притихнала, необичайно за такова миниатюрно създание.

Може би още през първите няколко месеца от своя живот беше научила, че няма полза от сълзите, или поне от собствените й сълзи.