Много преди Пабло да ме намери

Бране на праскови

Цяла нощ вървях сред прасковените дървета

и избирах най-светлите и твърди праскови –

млечносиви малки луни;

плодните дървета бяха едноцветни,

сребърни ручеи трептяха сред дърветата.

И бях момиче, и гърдите ми бяха в своята градина.

Нямах стълба,

имах само едно дълго търпение с осветени ръце

и очите на звездите, които се движеха през мен,

както водата се движеше през дърветата с шепот –

учудва я това свръхлунно скупчване,

всички тия луни по дърветата, в небето, гърдите ми;

слагах прасковите в студената вода на езерцето,

цяла нощ ръцете ми въртяха плодове, галеха луни,

цяла нощ нагоре по стълбата и надолу,

сякаш влизах в хиляди врати,

цяла нощ гърбът ми бе стрелка, сочеща небето.

И тогава денят се смили –

от далечните поля на звездите дойде сутринта

и в мен се струпа умората,

която само камбаната притежава,

точно след като е замлъкнала, преди металът

да започне да трепти под следващия удар на дългия ù език.

Светлината долетя над овощната градина.

Ручеите бяха сребърни и не бяха,

а езерцето – виждах, докато полагах

последната праскова във водата – пълно с риба и очи.

И се отправих към покоя от северната страна на къщата

където само мъхът се чувстваше достатъчно сигурен, за да расте;

дълбока, буйна, влажноогъната четка от смарагд,

тежка като козината на нощно животно,

за което утрото е време на покой.

И стоях в симетрията на две черешови дървета,

много преди Пабло да ме намери (или аз го намерих).

В този миг, в мига на разсънването

научих вкуса и структурата на меланхолията –

усещането за океан, който се влива в пещерите на сърцето ми.

От южната има две внушителни крушови дървета;

пчелите се събират там, лакомо се вкопчват в нападалите плодове,

и чакат

да вмъкнат бодливите си пръсти в нежното стъпало на дете,

което няма да заплаче, което само ще жалее

внезапното им ужасно погиване.