Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда от там? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни? В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.

Ива Спиридонова, редактор

Яна Вълчева е море. Море с много вълни, които бързо обличат тялото с пяна и точно толкова бързо го оставят само́ под слънцето. Защото морето обича по единствен начин: бурно. Когато любовта не носи отговори и не дава криле, то не би следвало да бъде наричана с това име. Тогава тя си тръгва заедно с водата, заедно с кислорода и живота, който носи в себе си. Превръща се в безгласна шир и потъва някъде, където единствено може да бъде видяна с очите на птиците. В огледалото от море. 
Яна разказва и за цвета на морето, и за света под крилете на птиците, и за изкуството на обичането. По този начин разкрива пазените си тайни. Тя разговаря с читателя за своите дни и нощи, изпълнени с аромати, с усещания, с детайли. Авторката подарява най-нежни истории за споделеното щастие и невъзможността за същото, за топлината между хората и за онзи хлад, който не бива да виждаме дори насън. Сложна наука е математиката на чувствата! 
Щастието не се рисува само. Рисува се с думи между двама. Думи, които птиците знаят, но не могат да ни кажат за тях. Наблюдават ни отвисоко и ни посочват брега, на който винаги някой очаква някого…

Симеон Аспарухов, редактор