Родословно дърво

Мария Роса Лохо – родената в Аржентина дъщеря на испанци, намерили в тази далечна страна убежище от гражданската война. Тя завинаги ще остане „дъщеря на изгнанието“, която не може да пресече връзката с испанския си корен, и животът й докрай ще бъде трагично белязан от това раздвоение.

Откъс от книгата:

Аз съм правнучка на Урочасаната, а също и на майстора на дорни от Порто до Сон, който в една бурна нощ предизвикал самия дявол.

Аз съм внучка на Рамон, който сигурно е бил добър музикант, но също тъй и лош селянин, агностик и страстен пушач и който се съгласил да приеме последното причастие само за да не говорят злите езици зад гърба на жена му и децата му.

Аз съм внучка на Роза, която си донесла от Буенос Айрес два сандъка, препълнени с фино изработени покривки с дантели като тия, дето ги плетат в Камариняс, с комплекти посребрени прибори и със спално бельо, откраднати впоследствие от завистливите ѝ зълви – омъжени всичките без една, която още била мома и не ѝ достигало имане, но пък имала в излишък кахъри.
Аз съм племенничка на Рафаелиньо Двуженеца, който зад архангелското си име и очи с цвят на изсветляло небе скрил два консумирани брака (граждански и църковен) от едната и от другата страна на океана с родени от тях деца.
Аз съм далечна дъщеря на ония, подлудени от морето, шибащо стръмните скали на края на земята, които преди векове се откъснали от Коркубикон и Коста да Морте и бродили, докато стигнали Риас Байшас . И там, под сладкия дъжд в долините кората от сол и изсъхнали водорасли по кожата им бавно омекнала и се отмила.

Аз съм пряка дъщеря на Антон Червения, който на старини изгуби душата си и в зимните нощи се измъкваше от къщи бос и полугол, за да лови несъществуващи пъстърви насред градината в околностите на Буенос Айрес, и в отражението на капчиците роса съзираше детското си лице, което някога се беше оглеждало във водите на река Короньо.
Също така по майчина линия съм правнучка на доня Адела (много червени устни и бяла мантиля ) и на андалуския капитан, който загинал в Кубинската война, защитавайки последните остатъци от Империята.
Внучка съм на неговия син, художника, който не постигнал повече от това безславно да имитира Ел Греко и си изкарвал хляба, декорирайки салоните за приеми на богатите буржоа с розички в стил рококо. Бил обичан от всички жени, за нещастие на неговата собствена, и бил неверен, но много добросърдечен. Просто преливал от обич поради вродената си щедрост, говорели неговите защитнички.

Племенничка съм на вариететния артист Адолфо, който обожаваше Бинг Кросби и Бъстър Кийтън и би дал половината от бездруго недоброто си зрение, ако можеше да се е родил в Ню Йорк вместо в Мадрид.
Дъщеря съм на красавицата Ана, която си играеше на Хеди Ламар и Рита Хейуърт и за нищо на света не би дала и прашинка от своята красота, макар че през цялото време упорито страдаше, задето не разполага с богатство нито пък с умения да извлича полза, които биха дали някакво предимство на иначе напразния блясък на тази хубост.

Аз произхождам от тези жени и мъже както някой, който идва от толкова много места, че е изгубил спомена за тях, носи само скрита в тялото си следа от миризми, вкусове и звуци и все още парещото ехо от неясни истории. Истории, наполовина изгорени в някакъв пристъп на срам, сякаш са позорни документи – те са като изгубено в море на пирати съкровище и аз тръгвам да ги търся без компас, въоръжена само с една непълна, но амбициозна карта.