Дневникът на Мая

"Дневникът на Мая" е разказ за болезненото съзряване на изоставената от родителите си Мая Видал. Изключителното момиче расте в стара къща в Калифорния под грижите на баба си Нини, емигрирала там след преврата в Чили през 1973 г., и на дядо си Попо - добродушен чернокож астроном. След смъртта му обаче Мая излиза от релсите и се отдава на наркотици, алкохол и дребна престъпност - една зловеща спирала, която я отвежда в Лас Вегас в опасния подземен свят на воюващи помежду си банди, убийци, полиция, ФБР и Интерпол. Единственият й шанс за спасение е Нини, която й помага да избяга на отдалечен остров край бреговете на Чили и там Мая започва да води дневник в стремежа си да разплете тайните на своето семейство и на собствения си живот...

"Тази Мая ме накара да страдам повече от всички мои предишни герои. На места ми идваше да й зашлевя два шамара, за да й дойде малко умът, а на други ми се искаше да я прегърна силно, за да я предпазя от света и от собственото й объркано сърце." - Исабел Алиенде

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във вестник "Ел Насионал" до 1984 г. Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните ѝ книги са трилогията "Къщата на духовете" (1982), "Дъщеря на съдбата" (1999) и "Портрет в сепия" (2000), "Ева Луна" (1987) и "Приказки за Ева Луна" (1989), "За любовта и сянката" (1985), "Паула" (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г.

Откъс:

Преди една седмица баба ме прегърна без сълзи в очите на летището в Сан Франциско и ми повтори няколко пъти, ако ми е мил поне малко животът, да не влизам във връзка с никой познат, докато не се уверим, че враговете ми са се отказали да ме търсят. Моята Нини е параноичка, подобно на всички жители на Независимата народна република Бъркли, които се смятат за преследвани от правителството и от извънземни, ала в моя случай тя не преувеличаваше – макар и крайно сериозни, всички предохранителни мерки бяха недостатъчни. Връчи ми тетрадка от сто листа, за да си водя дневник, както между осем- и петнайсетгодишна възраст, преди съдбата ми да направи рязък завой. „Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш“, ми каза. Съществуват няколко мои дневници, захванати с широк скоч, които дядо ми грижливо пазеше в бюрото си, а сега моята Нини държи в кутия за обувки под леглото. Този дневник ще е девети поред. Нини смята, че въпросните записки ще са ми от полза, когато отида при психоаналитик, тъй като в тях се съдържа ключът към заплетения възел на моята личност; но ако ги прочете, ще види, че изобилстват с истории, способни да объркат и самия Фройд. По принцип баба ми не изпитва доверие към специалисти, които изискват да им се плаща на час, тъй като резултати, постигнати бързо, й се струват съмнителни. Все пак тук се изключват психиатрите, тъй като един от тях я спаси от депресия и я измъкна от капана на магиите, когато я прихвана да контактува с покойници.
Прибрах тетрадката в раницата си, колкото да не я обидя, но без никакво намерение да я използвам; истина е обаче, че тук времето се влачи, и като пише, човек запълва някак си часовете. Тази първа седмица изгнаничество ми се стори безкрайно дълга. Намирам се на малко, почти незабележимо на картата островче, върната обратно в Средновековието. Трудно ми е да пиша за живота си, понеже не знам до каква степен се основавам на спомени и доколко всичко е плод на моето въображение; неподправената истина често е отегчителна и затова несъзнателно я променям, понякога преувеличавам, ала съм си поставила за цел да поправя този свой недостатък и в бъдеще да сведа лъжите до минимум. И така днес, когато дори индианците яномами от поречието на Амазонка ползват компютри, аз пиша на ръка. Напредвам бавно и сякаш нижа думи на китайски – дори на мен ми е трудно да ги разчета, но предполагам, че с всяка страница писанието ми ще става по-ясно. Да пишеш е като да караш колело – не се забравя, дори няколко години да не си се упражнявал. Опитвам се да следвам хронологията на събитията, понеже някакъв ред е задължителен и реших, че така ще ми е най-лесно, ала губя нишката, оплитам се в отклонения, а после, няколко страници по-късно, се сещам за нещо важно, когато вече няма как да го вмъкна. Паметта ми се движи в кръг, спиралообразно и се мята като акробат.

Казвам се Мая Видал, на деветнайсет години съм, от женски пол, неомъжена и без годеник поради отсъствие на възможности, а не поради придирчивост; родена съм в Бъркли, Калифорния, и съм американска гражданка с временно местожителство на остров, запратен в южния край на географията. Нарекли ме Мая, защото моята Нини си пада по Индия, а на родителите ми не хрумнало друго име, въпреки че разполагали с девет месеца за размисъл. На хинди мая означава „магия, илюзия, сън“. Абсолютно неподходящо за моя характер. Атила би ми отивало повече, защото, където стъпя, трева не никне.