Земя на синовете

Новата книга на Джипи е чудо... Трудна за преглъщане, бурна, горчива, безпощадна и в същото време чудо. Историята й е минималистична, първична и започва от края – от края на всички истории, защото героите са мъртви, мъртви са авторите, мъртво е самото писане... Ето затова трябва да се четат книги: за да те захвърлят във вихър от емоции, който добре да нашамароса целия ти свят, да го преобърне и да те остави на ново и сияйно място... Corriere della Sera

“Земя на синовете” е съвършено различен от предишните му романи, но и тяхно логично продължение: както в “С.” или “Зле нарисуваният мой живот” и тук има отношения бащи-синове; както в най-първите му работи (“Целувки от провинцията”) и тук има покрайнини без име и усещане за празнота, което от околностите се просмуква в душите. Няма я само явната автобиографичност, но така или иначе Джипи не е способен да направи комикс просто за разтуха – той изтръгва всяка страница от дъното на душата си... Джипи не се занимава със злободневие, политика и моди, не предлага удобства на читателя. Затова именно неговите комикси ще останат.

Il Fatto Quotidiano

Увлекателен, наситен, доставящ удоволствие комикс в неговата най-изчистена и честна форма – квинтесенция на разказа в последователни картини... Тази антиутопия минава по пътя, прокаран от класици от Джак Лондон с “Алената чума” през Филип К. Дик до “Сблъсък” на Стивън Кинг. ...а откровената мизерия, която заобикаля главните герои, е способна да се превръща в дива красота. La Stampa

“Земя на синовете” е книга-река – заради темите и мощта си, – която не е просто разказ за бащи и синове и обич и привързаност, не е и само манифест или критика на всичко повърхностно и лицемерно, а още толкова много неща. Многопластова, въздействаща и страшно (защото на места причинява истинска болка) лична. Черно-бели рисунки, оскъдни думи и лица, които изплуват като дървени скулптури...

L’Indice