Ключовете от рая

Анотация:

"Ключовете от рая" поставя точка на темата за Другото, която вълнува Нели Лишковска повече от двадесет години. Другата реалност, Другите пространства и времена, Другите.

Тема, която се разглежда и развива в романите "Петнайсетият камък", "Безкрайната точка" и "Ключовете от рая". Една своеобразна трилогия, която постепенно разгръща представата за новия свят, новото виждане, новите хора. Което всъщност е дълбоко скритото и добре пазено Старо знание.

"Петнайсетият камък" е на ръба между Видимия и Невидимия свят. Безкрайната точка прекрачва тази граница. Стъпва Отвъд, за да започне да съществува и в двата свята едновременно. "Ключовете от рая" слага финалния акорд на тази Симфония на световете.

Четенето на трите романа – независимо дали ще протече заедно или поотделно – представлява едно вълнуващо, разтърсващо емоционално преживяване, разкриващо вековни тайни на земното битие.

Духовно приключение, което ще ви остави без дъх и от което ще излезете само по сърце.

И мисъл.

Майсторката на метафизическия трилър Нели Лишковска ни изправя пред поредното оригинално и увлекателно предизвикателство: каталог на човешките ситуации. “Ключовете от Рая” продължава традицията от предишните романи на авторката да търси механизмите, по които еволюират душите. Едно е сигурно: очаква ни неочакван край, защото там, където се срещат видимото и вечното, нищо не е такова, каквото изглежда.

Лора Шумкова

Новият роман на Нели Лишковска от самото начало загатва, че ще говори за смъртта, но може би е много повече роман за живота: за това как го живеем, дали не може да е малко по-смислен, през какви мечти и компромиси минаваме... Подобни въпроси си задават всички герои, събрани в загадъчния хотел Paradise Resort, всеки в стаята на собствените си провали и надежди. “Ключовете от Рая” е изобретателен роман, който се възползва от напрежението на трилъра, не си спестява иронията, но в същото време желае да докосне читателя. А докосването му е ту топло и ласкаво, ту студено и стряскащо – но във всеки случай въздействащо.

Ангел Игов

“Ключовете от Рая”, обещание за блаженство. Не и за героите на този роман, които – събрани по странен начин в един хотел на морето се разстилат с житейските си страсти и неволи пред нас, за да ни покажат, че всъщност те – това сме ние. Dead Can Dance: дойде ми наум тази група, когато стигнах края на романа. Да, мъртвите могат да танцуват и танцуват... Защото понякога имаме нужда някой друг да ни отведе там, накъдето сме се запътили и да ни връчи в шепите онова, за което си мечтаем непрестанно – едни истински ключове от рая... Приятно четене сред райските селения на тази книга.

Митко Новков

За автора:

Нели Лишковска е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Св.Климент Охридски”.

Автор е на сборниците с разкази „Смърт до насита” (1998), „Зеницата на Бога” (2007) и „Стъпки по ръба на месечината” (2008) и на сборника с пиеси „Недокоснати пиеси” (2013), както и на романите „Нероденият” (2009), „Леговището на тъгата” (2010), „Зверо sapiens” (2011), „Петнайсетият камък” (2012) и „Безкрайната точка” (2013).

Излезе следващият ù роман „Ключовете от рая”, който заедно с „Петнайсетият камък” и „Безкрайната точка” образува своеобразна трилогия.

Откъс от романа:

Глава 3

Григор се покашля и избърса устни в салфетката.
- Утре заминавам.
Жена му остави чашата си и сплете пръсти. Белотата на ръцете й почти се сливаше с тази на покривката. Григор толкова дълго бе наблюдавал тази поза, че вече не можеше да различи двете тъкани. Сякаш ръцете и покривката бяха направени от една и съща материя.
Или беше омагьосан, или просто вече му беше все едно.
Знаеше, че тя нямаше да попита къде, по каква работа и за колко време. Никога не питаше.
Децата се разкрещяха в съседната стая. Спореха за нещо, но скоро се умълчаха. Бяха решили проблема.
Или оттатък имаше три трупа.
Вече му беше все едно.
Вечерта протичаше подобно на всички вечери през последните двадесет и две години.
Прибираше се от работа. Минаваше през банята. Сядаше на масата. След вечеря трите му сина най-често се връщаха при компютърните си игри. Или се сбиваха.
Жена му миеше съдовете. Миеше пода на кухнята. Миеше себе си. И си лягаше.
Той се затваряше в кабинета за час-два.Когато влизаше в спалнята, тя вече похъркваше. Изчакваше я да заспи, разбира се.Не можеше да си представи, че ще легне до нея. Не можеше да си представи тя да е будна и да започнат да си говорят, например. Още по-малко си представяше, че прави любов с нея.
Не беше грозна. Беше дори привлекателна. Би трябвало да е, щом сменяше любовниците си през два-три месеца.
В очите на общите им познати тя беше една запазена поддържана, осигурена, доволна четирдесет и пет годишна жена.
В неговите очи тя беше жена, която не обичаше. Жена, която никога не беше обичал. Жена, която никога нямаше да обича.
Ожени се за нея, защото тя беше удобна. Съществуваше такъв тип жени и тогава – преди двадесет и две години, той избра точно такава – една обикновена удобна жена.
И никой не му беше крив, че на младини имаше лош вкус за жени.
Когато започна да си приготвя багажа, тя вече спеше. Не се притесняваше, че може да я събуди. Не му пукаше.
Трябваше да си събере багажа.
Ситуацията тази вечер обаче донякъде се различаваше от всички подобни вечери през последните двадесет и две години.
Григор заминаваше утре, което не беше нещо необичайно, защото често му се налагаше да пътува. Работата му бе свързана с непрекъснати командировки, които всъщност го спасяваха. Ако не бяха редовните му отсъствия, отдавна да беше напуснал семейното гнездо. Което не беше семейно, нито гнездо.
Или щеше да си тегли куршума.
Когато беше далече от тях, се зареждаше с нови сили, за да може да ги изтърпи до следващия път. До следващото си отсъствие.
Тази вечер беше по-различна.
Григор заминаваше.
Григор нямаше да се върне.
Прегледа всичко два пъти в ръчния си багаж. Портфейлът. Документите. Резервацията за хотела. Ключът от стаята. Номер 444 с малка сребърна буквичка. Неговата.
Рано на другата сутрин, докато всички спяха не само в къщата, но и на цялата тиха улица, Григор затвори вратата зад себе си. И въздъхна.

Не, отдъхна си. Щастлив.

Глава 15

Вила 01 беше наета от високо, сухо момче, с вид на нещастно влюбен. Или наркоман.
Бледото му издължено лице беше почти синьо. Сякаш във вените му течеше онази аристократична синя кръв, на която особено държеше класическата европейска литература. Европейска. Защото другите части от света нямаха класическа литература.
Светлите коси с едва забележим риж оттенък се спускаха чак под ушите му.
Естествено, момчето не беше наркоман, въпреки емблематичния си вид.
Поет. Беше поет. Всъщност, пристрастяването към поезията е еквивалентно на наркомания. В някакъв смисъл.
Поетът беше потърсил усамотение тук, за да завърши книгата си. И работеше усилно, не можеше да му се отрече. Почти не излизаше от стаята с лаптопа. Носеха му закуската и обяда тук.
Близначките, разбира се, го поканиха на празника си.Той, разбира се, учтиво отказа. Те му обещаха, че няма да са особено шумни, даже хич. Той изрази силна надежда, че наистина ще бъдат по-тихи, за да не смущават вглъбението му.
Наистина не го смутиха.
Из хотела се шушукаха всякакви истории за Поета. Разправяха, че дори бил получил някаква забележителна награда. При връчването ѝ обаче, вместо да благодари, я повъртял в ръце и накрая измърморил… наградите са за живите, защото ги радват; наистина не разбирам защо я получавам точно аз; нито съм радостен, нито съм жив…
В друг случай – при някакво изстъпление от някаква хиена, т.е. журналист, подхвърлил криво усмихнат… не си правете идоли; ще ви разочароват… но вие сте гений, знаете всичко… да, зная всичко и не, не съм гений; истинският гений признава, когато не знае нещо…
Литъл се бе опитала да го заговори на два пъти, но той рязко я беше отпращал с довода, че работи и не желае да се откъсва за дълги разговори. Все пак близначката беше разбрала, че в последните двайсет години поетът живеел повече в Париж, отколкото в родината си. При което тя беше изтърсила лекомислено, че предпочита повече Бавария или Прусия.
Поетът се беше изсмял… аха, навсякъде - в Бавария, Саксония и Прусия - където градовете имат имена на морги…
По-късно Шърли я осветли, че това били стихове от някакъв френски поет.
- Така ли? – бе се ококорила Ърнестина-Герина. – А аз, глупачката, му обясних, че не съм посещавала моргите във въпросните области и изобщо не обичам моргите…
Шърли се бе смяла до сълзи. Но после се беше размислила.
- Спомних си още един стих от този френски поет.

Подобно думата следата се бунтува
Тя се връща
във вид на текст изгубил всичко
Минал през смъртта

- Ама този френски господин явно е имал някои психически отклонения. Не че нашия Поет е съвсем наред. Само за морги и смърт ли е писал? Не разбирам.
Шърли ѝ отговори отново със стих от Деги. И отново Литъл не можа да разбере.
…пиша за да не разбираш…
Няколко дни по-късно станаха свидетели на нещо интересно.
Служител от хотела започна да коси ливадата между вилите. Бензиновата косачка обаче нещо се прецака. Мъжът я върна в сервизните помещения и домъкна оттам една коса. Най-проста коса. Към обяд при него дотърча една от камериерките и запъхтяна му заобяснява нещо. Той остави косата по средата на поляната и забърза след нея към основната сграда.
Малко преди това около вилите забелязаха една от гостенките на хотела, която се разхождаше с огромен пъстър шал на раменете и книга в ръка.
Жената видя изоставената коса в недоокосената нива. Огледа се. После спокойно свали шала и го остави с книгата си под близкото дърво. Взе косата и започна да коси.
Равномерно. С отсечен плавен замах, сякаш беше косила цял живот.
А може би наистина беше?
Близначките и Шърли хапваха на верандата. Адвокат Вълчев им беше правил компания, но после се бе върнал в хотела. Юлия и синът ѝ караха водно колело в езерото.
Поетът беше пред лаптопа си, както се предполагаше.
За всеобща изненада, само след минута той излезе на стълбите пред вилата си. Намести се в люлеещия се стол и загледа безсрамно косящата жена.
Косите, вързани на тила, се бяха разпилели.
Когато жената спря, за да наточи инструмента, той бързо скочи и отиде при нея.
… ако и Оная с косата изглежда така, веднага тръгвам с нея…
… трябва първо Тя да те повика…
… повикай ме…
… не зная името ти…
… стефан…
… ана…
След сътворението на човека, Бог вече не може да познае самия себе си.
Изви се бурен вятър и заваля. Сякаш небето не беше съгласно и искаше да ги предпази от тях самите.
Близначките и Шърли побързаха да приберат масата, възглавничките и дрехите от верандата. Скриха се в къщата.
Преди да затвори добре вратата, за да не бъде отнесена с все пантите, Шърли метна поглед към ливадата.
Стефан и Ана продължаваха да стоят един срещу друг. Гледаха се мълчаливо. Студеният вятър, дъждът, мракът, които настъпваха отвсякъде, сякаш изобщо не се отнасяха до тях. Или просто не ги забелязваха. Защото бяха минали в друго измерение, виждаха нещо друго, което беше много, много по-важно.
Едната близначка беше се вмъкнала в банята. Другата си правеше чай. Шърли заключи вратата към верандата. Дръпна тежките завеси и включи телевизора, за да чуе синоптичната прогноза за следващия ден. Тук се ловеше само една местна програма, радиото пращеше, нямаше интернет, телефоните немееха и изобщо комуникациите им бяха под всякаква критика. А тази буря сега допълваше апокалиптичната картинка с капка екзотика.
Беше красиво.