Механика на мълчанието

Има различни механики във физиката. Тоест различни подходи да мислим телата, движенията, обстоятелствата, взаимодействията... В поезията механиките са много повече. Упорито клише настоява, че механиката е повторимото, бездушното, унилото, съвпадащото със себе си. Но ето, Калина Лазарова е написала поетическия сборник „Механика на мълчанието“, за да ни убеди, че не е само това.

Мълчанието на свой ред не е просто отпуск от речта и бъбривостта, то е сложен антропологичен код, екзистенциален жест. Мълчанието е прибирането ни в себе си, за да видим по-добре Другите и да осмислим какво ни се случва в света. Мълчанието някак знае, че повечето думи са „гъсеници“, за които не е сигурно, че ще се превърнат в пеперуди.

Случват ни се сложни и непосилни неща, защото незнайно кога „стълбата към рая е изгнила“ – твърди сборникът. Дебнат ни капани, клаустрофобични кутии, библейски жила, сбръчкани черупки, лабиринти, измами и самозаблуди. Крепят ни утешения, похабени от времето. Фасцинират ни пароли без смисъл и сила.

Оттук и напрегнатият диалог с величествените думи и с „безсмъртните мисли“. Преобърнати по гръб, като костенурки, се разчитат репликирани завети от Диоген, Исус, Декарт, Сартр, Фотев...

Нито всекидневието е кой знае каква възхита, нито думите са очакваното възвишение. Затова – мълчанието. Схванато като опит да се разбереш – с „лошотията в себе си“, с обичаните донякъде и с обичаните завинаги, със значенията, с жестовете, загубили своята означаваща сила.

Поезия, която се опитва да измисли и осмисли тялото на душата. Да разконспирира отвъдното на невидимото. Душата като „концептуално неведомото“, феномен, чиято множественост разстройва способността ни да го видим. Ние виждаме лесно достъпни цялости, но трудно разчитаме противоречиви множествености.

Животът на душата, съзрян като предизвикателна задача. Векове наред тя е решавана не само от философи и аналитици, но и от поети. Хора, способни да говорят с мълчаливите камъни и с други смътни неща. Поетите и мечтателите, разпознати като фигури на надеждата в сетивно обеднелия и в мисловно отеснелия свят.

Ако поезия все още се пише, то е защото не знаем в коя приказна страна на надеждата ще ни отведе пътеката на тъгата.

Проф. Валери Стефанов