Виното на мъртвите

Този първи роман, макар и неопитен, макар и плод на един все още търсещ себе си автор, в никакъв случай не е лишен от качества. Представлява поредица от трийсет и седем истории, но текстът е монолитен, а разделянето на двайсет и две глави е извършено от френското издателство. В него личат множество литературни влияния. Зловещата история за перипетиите на главния герой Тюлип, случайно попаднал в подземния лабиринт на едно гробище, съдържаща фантастичен елемент и безмилостна критика на френското общество между двете световни войни, напомня за разказите на Едгар По, „Нос“ на Николай Гогол, приключенията на Барон Мюнхаузен, героите на Балзак, „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле, пиесите за Татко Юбю от Алфред Жари и дори текстовете на Маркиз дьо Сад. В стилистичен аспект пък влиянието на Луи-Фердинан Селин е определящо.

„Виното на мъртвите“ излиза във Франция едва през 2014 година, в чест на стогодишнината от раждането на писателя. Гари не успява да я публикува като млад, въпреки че в романа се съдържа в зародиш целият талант, който писателят ще разгърне в следващите си творби, до такава степен, че това първо произведение с основание може да се смята за ключ към цялото творчество на този автор с множество литературни самоличности. Той не само никога не се отказва от него, но и вплита цели пасажи в последващите си романи.

Гари, тази комплексна, уникална с присъствието си в литературата на ХХ век фигура за пореден път след смъртта си изумява читателя. „Виното на мъртвите“ е своеобразен пример за това как един автор може да остане верен на младежкия си глас през целия си творчески път. Заложеното в първото му произведение богатство се оказва умножено в следващите му романи и прочитайки „Виното на мъртвите“, любителите на творчеството на Гари с изненада, но и с удоволствие ще открият първоизточника на последвалото творческо избуяване на този забележителен творец.

 Не бива никога да се мисли… никога да се разсъждава… От това много боли… от това бързо се умира… като едното нищо…

Избухна в истеричен смях – до гърчене. В тъмнината ехото отскачаше от камък на камък, после се връщаше от дълбините, бликаше отново от огромното зейнало гърло – той разсмиваше мрака…‌