"Сто години ни делят от началото на най-кръвопролитния за България военен конфликт, в който тя участва през ХХ век. Изпълнен с много надежди, идеали и жар, той бележи прелом в новата ни история и края на Българското възраждане. Малко познат днес, сто години по-късно ние сме длъжни пред паметта на дедите ни да го познаваме добре, за да преосмислим още веднъж всичко случило се през тези три фатални за нас военни години.

Да видим от дистанцията на времето грешките, илюзиите, идеалите и надеждите. Да си отговорим на въпроса къде сгрешихме. Да си дадем сметка защо така се получи, че България - държавата с най-добрата армия на Балканите, след като разгроми два от съседите си, завладели незаслужено изконни български земи и след като успешно се сражава три години с първокласните армии на Англия и Франция и с войските на още няколко държави, накрая загуби войната и не успя да реализира националното си обединение.

Да се поучим от грешките на предците, защото понякога едно осмислено поражение е по-ценно от една незаслужена победа. Историята е учителка на народите или поне на тези от тях, които искат да се учат от нея."

Авторът

"Велики хора можеха да направят велики дела с най-храбрия и най-непретенциозния войник в света. Това е той, българският войник: най-непретенциозен, по-смирен и по-покорен дори от африканските негри, които Франция хранеше през войната с жито, мармалад и шоколади! А неговата участ бе тежка!

Понеже е българин, всички се надпреварвахме да злоупотребяваме с неговото безкрайно, исполинско търпение! И понеже е търпелив, той трябваше да яде хляб, направен от черна като кал каша; да ходи бос или обут с дървени налъми по позициите; да носи на гръб платнища с хляб зимно време по замръзналите склонове на Добро поле и Каймакчалан; да се бие без артилерия и да мре безропотно, тъй както безропотно умираха християнските мъченици на арената.

Да свалим шапка пред тази историческа сянка, защото пред нея всички сме много малки по ръст и заслуги!"

Тодор Кожухаров (щабскапитан Копейкин), 1929 г.