Без спомен

В новия роман на Лекси Блейк любовта и законът се преплитат, за да осъдят сърцето

Когато клиентът на Айла Шейн, бившата футболна звезда Трей Адамс, е открит да държи в обятията си мъртвата си съпруга, без спомен за случилото сe, тя е наясно, че трябва да намери опитен адвокат по наказателно право. Дейвид Кормак от „Гарисън, Кормак и Лолес“ е акула в съдебната зала и точно адвокатът, от който клиентът й се нуждае.

Да поеме случая на Адамс, за Дейвид означава отново да се върне в света на професионалния футбол, който е част от миналото му, и да се изправи лице в лицe с най-големия си страх.

Дейвид и Айла започват работа по делото, но то се заплита все повече и повече. И докато чувствата им се задълбочават, случаят поема смъртоносен обрат, който би могъл да промени отношенията им завинаги…

Откъс :

Винаги чуваше първо рева на тълпата. Той изригваше внезапно – в един момент светът беше притихнал и спокоен, в следващия го връхлиташе хаос от възторг. Колко пъти бе стоял пред съблекалнята, чакайки мига, когато щеше да излезе от мрака в ярката светлина? Когато щеше да се превърне от нещо дребно в центъра на света?

Само че този път усещането беше странно, защото не беше заобиколен от смеещи се съотборници, чието другарство обикновено повдигаше духа му пред лицето на безпощадните светлини. Не пружинираше леко, надъхвайки се, като се закача със съотборниците си наоколо. Понякога те се бутаха силно един в друг, сякаш за да се приготвят за ударите, които предстояха, да си напомнят: аз съм непобедим.

Сега стоеше сам в сенките, изчаквайки мига, когато щяха да го извикат за слава.

Защо, по дяволите, носеше костюм? Наведе поглед надолу – в ръцете му нямаше футболна топка. Вместо това държеше елегантно куфарче. Чувстваше се по-строен, тялото му не бе така мускулесто, както би трябвало. Нуждаеше се от мускулите, от силата. Тук оцеляваха само най-силните. Само онези, които бяха готови да пожертват най-много, за да стигнат до игрището.

Гласът на коментатора разтърси стадиона, викайки номер трийсет и четири.

Нещо не беше наред. Знаеше го инстинктивно. Нещо не беше наред и той нямаше да излезе там. Щеше да си остане в сенките. Нямаше нищо лошо в това да бъдеш малък. Само че краката му вече се движеха и ето го и него, рева, който сякаш разтърси душата му. Наистина ли някога бе мислил, че това е най-прекрасният звук на света? Сега чуваше глада зад възторжените викове, копнежа за нещо, което да отведе феновете далече от обикновения им живот. Кръвта щеше да свърши работа. Трошащи се кости и чудеса, всеки играч щеше да почувства нуждата на тълпата, която крещеше ликуващо, ала как щеше да се преобърне всичко, когато нещата се объркаха. Една грешна стъпка. Един пропуск. Една пропиляна възможност и това ликуване щеше да стане грозно и той щеше да го почувства в душата си.

Намери се насред игрището, под ярките светлини. Заслепяващи светлини. Наистина ли бе искал това? Някога се бе нуждаел от него така, както се бе нуждаел от въздух. Тези светлини, това множество, гласовете, доказващи, че се бе измъкнал от помийната яма на бедността, в която бе роден, издигнат с помощта на талант и дисциплина, на кръв и болка.

Вдигна юмруци, пускайки тъпото куфарче на земята. Не се нуждаеше от това. Не се нуждаеше от наколенници и шлемове. Имаше нужда от дисциплина и способността да не обръща внимание на болката. Това бе жертвата. Какво бяха няколко счупени кости в сравнение със славата, която можеше да открие тук?

А после всичко изчезна. Нямаше възторжени възгласи. Нямаше светлини. Беше сам, но не защото тълпата си бе отишла, а защото нещо идваше за него. Тишина и мрак. И той осъзна, че то е близо. Идваше за него в потискащата нощ, безшумен локомотив, който помиташе всички предпазни мерки.

Той зачака, приготвяйки се за последното поваляне.