Мълчаливата съпруга

Анотация:

Кажете ли на Джоди, че двайсет и пет годишният ѝ брак с Тод Гилбърт наближава крайната фаза на саморазруха, тя няма да ви повярва. Думата „убийство“ почти не присъства в речника ѝ.

Бракът на Джоди и Тод постепенно се разпада. От това зависят много неща, включително охолният живот, който двамата водят в своята къща на мечтите в предградията. Той и изневерява отново и отново. Тя отказва да приеме истината. Той води два различни живота. Тя обича да си отмъщава. Той решава да промени правилата. Тя няма какво повече да губи.

"Нищо не издавам – Джоди се превръща в убийца. Авторката разкрива това на втората страница. Но не се притеснявайте. В книгата има още две загадки, които остават тайна до самия край."

BOING BOING

Правата за книгата са купени в над 25 страни. Над 750 000 копия продадени по цял свят.
Никол Кидман ще продуцира и изпълнява главната роля във филмовата адаптация на Мълчаливата съпруга.

"Абсолютен и плашещ възможен портрет на брака и как животът се изплъзва от ръцете ни, без да го съзнаваме."

Гардиън

Сравняват Мълчаливата съпруга с Gone Girl на Джилиан Флин, но романът на Харисън е съвсем различена книга – по –хладна, по-сдържана, не толкова мелодраматична.

Откъс:

Тя

Началото на септември е. Джоди Брет е в кухнята си и готви вечеря. Апартаментът с просторни преходни помещения ѝ позволява да се наслаждава на гледката през източните прозорци на дневната – езерото и небето, обагрени от залеза в еднакво синьо. Тънка тъмносиня ивица – хоризонтът – изглежда съвсем близо, сякаш протегне ли ръка, ще го докосне. Тя харесва сводестата му арка – създава ѝ усещане, че е обгърната, закътана – най-приятното чувство от живота тук, в орловото ѝ гнездо на двайсет и седмия етаж.

На четирийсет и пет Джоди все още се възприема като млада жена. Не мисли за бъдещето; живее в настоящето, съсредоточена в ежедневието. Предполага, без да го е обмисляла, че нещата ще следват до безкрайност несъвършения си, но напълно приемлив ход. С други думи, дълбоко в себе си тя не съзнава, че животът ѝ подминава връхната си точка, а младежката ѝ издръжливост – която двайсет и пет годишният ѝ брак с Тод Гилбърт бавно подкопава – наближава крайната фаза на саморазруха. Представата ѝ коя е и как е редно да постъпва далеч не е толкова стабилна, колкото предполага, понеже само след няколко месеца ще се превърне в убиец.

Кажете ли го, няма да повярва. Думата „убийство“ почти не присъства в речника ѝ; смисълът ѝ е абстрактна идея, тема в новините, засягаща непознати хора, които никога няма да срещне. Домашното насилие ѝ се струва твърде неправдоподобно – не проумява как е възможно всекидневните търкания в семейството да ескалират до такава степен. Има причини за недоумението ѝ, дори да изключим навика ѝ да се владее. Тя не е идеалист, вярва, че трябва да приемаш лошото като неизбежен спътник на доброто, не подхваща спорове и не е лесно да я въвлечеш в разпра.

Кучето – златен ретривър – седи до нея, докато реже зеленчуци. От време на време му подхвърля резен суров морков, той го улавя с уста и доволно го сдъвква. Зеленчуковата почерпка е отдавна установен вечерен ритуал – радват му се, откакто го доведе у дома като тантуреста топчица, за да отклони вниманието на Тод от копнежа за потомство, изникнал изневиделица някъде след четирийсетия му рожден ден. Тя нарече кучето Фройд, предвкусвайки шегите, които ще си прави със съименника му – женомразецът, когото бе принудена да приема насериозно в университета. Фройд има газове, Фройд яде боклуци, Фройд си гони опашката. Кучето е безпределно добродушно и не му се зловиди да го вземат на подбив.

Докато реже зеленчуци и кълца подправки, тя е погълната от работата телом и духом. Обича съсредоточаването, което готвенето изисква – загряването на газовия котлон, таймерът, отброяващ минутите, непосредствения краен резултат. Усеща тишината отвъд кухнята и времето, втурнало се към момента, който очаква с удоволствие – ключът му да се превърти в ключалката. Още има чувството, че да приготви вечеря на Тод е празник, още се удивлява на приумицата на съдбата, довела го в живота ѝ – въпрос на чиста случайност, която сякаш изключваше сближаване, камо ли бъдещи вечери, приготвени с любов.

Случи се в дъждовна пролетна сутрин. Тя следваше психология, нощем работеше като сервитьорка и, изтощена до краен предел, се местеше. Караше на север по Стейт Стрийт с ван под наем, натоварен с багажа ѝ. Докато се подготвяше да смени лентата от дясно в ляво, навярно погледна през рамо... или не. Трудно управляваше тромавия ван и на всичкото отгоре прозорците ѝ бяха замъглени. Пропусна завоя при последния светофар. При тези условия съвсем логично бе разсеяна – въпрос, който по-късно често обсъждаха. Той се блъсна в предната лява врата на вана и я запрати в насрещното движение. Засвириха клаксони, заскърцаха спирачки и преди да успее да се опомни – преди да осъзнае, че ванът е спрял да се върти, а тя е напълно невредима – той ѝ се разкрещя през затворения прозорец.

– Смахната кучка! Какви ги вършиш? Дъската ли ти хлопа? Кой те е учил да шофираш? Такива като теб не бива да припарват до пътя. Ще слезеш ли от колата, или ще стоиш там като идиот?

Тирадата му през онзи дъждовен ден не го представи в благоприятна светлина, но всеки участник в пътен инцидент – дори по негова вина, а случаят не беше такъв – се изнервя. След няколко дни той ѝ се обади да я покани на вечеря и тя снизходително прие.

Заведе я в Грийктаун – ядоха агнешко сувлаки и пиха студена рецина. Ресторантът бе претъпкан, масите – сбутани една до друга, осветлението – ярко. Крещяха да надвикат шумотевицата и се смееха, че не се чуват. Разговорът им се свеждаше до откъслечни фрази: „Храната е добра... Тук ми харесва... Прозорците ми бяха замъглени... Ако не беше се случило, нямаше да те срещна“.

Тя ходеше рядко на истински срещи. Познатите ѝ от университета я извеждаха на пица и бира и си брояха стотинките. Появяваха се небрежно облечени и небръснати – в дрехите, с които бяха ходили на лекции. Тод обаче носеше чиста риза, дойде да я вземе и я закара до ресторанта, а после се грижеше за нея, допълваше чашата ѝ и проверяваше дали се чувства удобно. Седнала срещу него, тя харесваше гледката – как нехайно обсебва пространството и отговорността. Хареса ѝ непринуденият му навик да избърсва ножа си в хляба и как подаде кредитната си карта, без да поглежда сметката.

Когато се качиха отново в пикапа му, той я закара до строежа си в Бъктаун – имение от деветнайсети век, което преустройваше от хостел в еднофамилна къща. Поведе я по изкъртената алея, стиснал леко лакътя ѝ.

– Внимавай къде стъпваш.

Грозната готическа сграда с изронени тухли, олющена боя, тесни прозорци и злокобно заострени фронтони изглеждаше като вулгарна аномалия сред съседните кубични и напълно обновени постройки. Вместо веранда имаше стълба, а в преддверието лежеше масивен полилей. В предната стая – сводесто помещение с невероятно висок таван – висяха жици и се трупаха купища отломки.

– Тук имаше стена – посочи той. – Погледни пода.

Тя видя липсващите дъски.

– Когато го превърнали в пансион, вдигнали много междинни стени. Сега възвръщам първоначалния план. Вече си личи как ще изглежда.

Тя се затрудни да си представи какъвто и да било краен резултат. Нямаше и електричество – единствената бледа светлина струеше от уличните лампи. Той запали свещ, отля капка разтопен восък в чинийка и я закрепи. Настоя да Ѝ покаже всичко и те обиколиха празните стаи със свещта – бъдещата кухня, изчезналата дневна, допълнителните помещения, от които бяха останали само тънки дъсчени стени. Горе имаше по-ясни следи от пансиона – вратите на спалните, боядисани в странни цветове, се заключваха с резета и миришеше по-силно на плесен. Старите греди по пода скърцаха зловещо под краката им, а свещта изкривяваше призрачно сенките им по стените.

– Не е реставрация – обясни той, – а преобразяване и модернизация. Дъбови подове, масивни врати, двукрили прозорци. Всеки ще поиска стара къща с характер, но абсолютно солидна и осъвременена.

Разказа ѝ как се заел сам с проекта и се учел в движение. Решил да не следва в университет, взел пари назаем и живеел на кредит и оптимизъм. Тя разбра колко голям е залогът едва когато видя навития спален чувал в ъгъла на една от спалните, а в банята – самобръсначка и флакон с пяна за бръснене.

– Как ти се струва? – попита я той, щом се върнаха на долния етаж.

– Бих искала да я видя завършена – отвърна тя.

Той се засмя.

– Мислиш ме за самонадеян.

– За амбициозен – поправи го тя.

– Ще останеш впечатлена.