Дрога

Анотация:

 

"Заплетен сюжет и безукорно темпо... Не можеш да я оставиш!"

Тайм

На тайнствен остров в Карибско море, биоинженери са създали курортен комплекс, който обещава най-невероятната почивка. Но разследването на д-р Роджър Кларк разкрива мрачната тайна на Райския остров и „Адванс“ – съмнителната корпорация, която го управлява...

Доктор Роджър Кларк трябва да действа под прикритие и рискува всичко, за да разнищи случая с мистериозен суперпрепарат.

Един член на бандата „Ангели на Ада” изхвърча от мотоциклета си при скорост от 170 километра в час, и би трябвало да приключи в моргата. Но оцелява без драскотина и се оказва кротко заспал в болницата. Когато д-р Кларк го преглежда, открива една особеност – синя урина. И от други болници пристигат съобщения за подобни случаи. Изглежда, става въпрос за някакъв нов медикамент, от който хората изпадат в кома. И единствено Кларк е способен да разкрие тайната.

Той тръгва на най-странното пътуване в живота си до мястото, наречено Райски остров. То наистина прилича на рай, но усещането е сякаш за ад.

 

За автора:

Майкъл Крайтън (на английски: John Michael Crichton) е американски писател на бестселъри в жанра медицински научно-фантастичен трилър.

Майкъл Крайтън е роден 23 октомври 1942 в Чикаго, Илинойс, САЩ. Когато е бил на 6 години, семейството му се преселва в Рослин, предградие на Ню Йорк. На 14-годишна възраст Майкъл публикува в Ню Йорк Таймс своите пътни бележки и от тогава винаги е чувствал привличане към литературното творчество.

През 1960 г. завършва училище и постъпва в Харвард с намерението да учи за писател. Но стилът му непрекъснато е предизвиквал забележки от професорите и оценките му винаги били много ниски. Той предположил, че проблема със стила не е в него, а в преподавателите и им пробутал като своя разработка едно есе на Джордж Оруел. Професорът поставил на Оруел оценка три плюс и Майкъл окончателно се убедил, че Харвардските мерки не са за него.

Завършвайки университета през 1965 г. с посредствени оценки, той решава да смени областта на интересите си и се заема с антропология в британския Кембридж, където е премиран за успехи в едногодишната експедиция в Европа и Северна Африка. Връщайки се в Щатите, Крайтън решава да стане доктор и през 1969 г. завършва Харвардското медицинско училище - между другото, никога не е подавал молба за лицензиране на частна практика.

Писал е трилъри под различни псевдоними, а един от неговите романи, "A Case of Need", получава премията "Едгар" като най-добрия детективски роман на годината.

Крайтън е един от малкото автори използващи множество псевдоними при издаването на своите книги Джон Ландж ("Lange" е фамилия в Германия, което означава "дълъг". Крайтън ползва псевдонима заради закачките с високия му ръст по времето на следването му в Harvard Medical School), Джефри Хъдсън, (сър Джефри Хъдсън е известно джудже от 17-ти век в двора на кралица  Мария Хенриета. Псевдонима също има закачка с високия му ръст). Книгата "A Case of Need" е написана под псевдонима Хъдсън. Той пише в съавторство с по-малкия си брат под споделения псевдоним Майкъл Дъглас. Като снимка на задната корицата автора използва снимка на брат си като млад.

През 1969 г. излиза романът "Щамът Андромеда", който бързо става бестселър и скоро след това е екранизиран. През следващите години Крайтън активно пише художествени и публицистични книги, сценарии, работи като режисьор в няколко филма - в това число филмът "Westworld", в който той, един от първите, използва цифрова техника за получаване на специални ефекти. Крайтън е удостоен с множество литературни и кинематографични премии, критиците го наричат "бащата на технотрилъра". Живее в Лос Анджелис.

Интересувал се е от екстрасензорни явления и е участвал в екстрасензорни експерименти.

През 2000 г. на негово име е наречен нов вид Анкилозавър „Bienosaurus crichtoni“, а през 2003 г. динозавърътброненосец „Crichtonsaurus bohlini“.

Той се жени пет пъти и като четири брака завършват с развод. Бил е женен за Сузана Чайлдс, Джоан Рейдъм (1965-1970), Катлийн Сейнт Джонс (1978-1980), и актрисата Ан-Мари Мартин (1987-2003), майка на дъщеря му Ан Тейлър (родена 1989). Към момента на смъртта му, Крайтън е бил женен за Шери Александър, бременна в шестия месец със сина им Джон Майкъл Тод Крайтън, роден на 12 февруари 2009 г.

Майкъл Крайтън умира от рак в Лос Анджелис, САЩ на 4 ноември 2008 г.

„	Той беше добър човек и умря прекалено млад... Прекалено млад...	“
—Рей Бредбъри

Откъс:

1.АНГЕЛ В КОМА

Полицаят, застанал на кръстовището на магистралата за Санта Ана и щатско шосе 85, видя всичко. В три следобед един ангел мина край него, приведен над мотоциклета си, със сто и осемдесет. По-късно ченгето си спомни, че докато ангелът се провираше между автомобилите, физиономията му беше маниакално ухилена.

Полицаят започна преследване, с виеща сирена и мигащи светлини, но трафикът беше сериозен и ангелът успя да запази дистанцията. В подножието на хълмовете излезе от магистралата, без изобщо да намаля скоростта от близо двеста километра в час. Ченгето го гонеше, но мотоциклетистът рискуваше и успяваше да се измъкне.

След двайсет минути полицейската кола излезе от поредния завой и ченгето видя мотоциклетът легнал на една страна край пътя. Двигателят все още работеше и въртеше задното колело.

Ангелът лежеше проснат на земята наблизо. Изглежда, по време на инцидента се бе движил бавно, защото по него нямаше белези – никакви рани, синини или охлузвания. Въпреки това обаче беше изпаднал в кома и не идваше в съзнание. Полицаят провери пулса и установи, че е силен и равномерен. Продължи още няколко минути с опитите си да свести ангела, после се върна в колата си и повика линейка.

Роджър Кларк, специалист вътрешна медицина, пое дежурството си в Мемориалната болница „Лос Анджелис“ в шест. Когато стигна на етажа, отиде да се види с доктор Бейкър, дневния дежурен. Откри го в съблекалнята да сменя бялата престилка с нормалните си дрехи. Изглеждаше уморен.

– Как е положението? – попита Кларк, свали спортното си яке и облече бяла престилка.

– Всичко е нормално. Няма особени вълнения, ако не се брои госпожа Лийвър. Вади инфузионните игли, когато си мисли, че никой не я гледа.

Кларк кимна, отиде до огледалото и си оправи вратовръзката.

– Също и Хенри – добави Бейкър. – Тази сутрин получи делириум тременс, седна в ъгъла и започна да спори с малките зелени човечета.

– Как е сега?

– Дадохме му либриум, но въпреки това го наблюдавай. Една от сестрите каза, че я бил опипал снощи.

– Коя?

– Алис.

– Алис? Сигурно наистина халюцинира, щом е опипал нея.

– Прав си. Но не го споменавай пред Алис. Чувствителна е.

Бейкър се облече, запали цигара и описа набързо статуса на останалите пациенти. Почти нищо не се бе променило, откакто Кларк беше свършил предишното си дежурство преди двайсет и четири часа.

– А... – добави Бейкър. – За малко да забравя новопостъпилия. Един от онези, Ангелите на ада. Ченгетата го докараха след инцидент с мотоциклет. Беше в кома и все още не е излязъл от нея.

– Поиска ли консултация с невролог?

– Да, обаче едва ли ще стане преди сутринта.

– Какъв е статусът му?

– Пуснахме обичайните изследвания. Рентген на череп добър, вътречерепна течност нормална, гръден кош окей, леки отклонения при ЕКГ-то, но нищо особено. Всички рефлекси са налице.

– Кардиореспираторна депресия?

– Не, не. Съвсем добре е. Ако го гледаш, ще си кажеш, че е заспал.

– Терапия?

– Няма назначена. Чакаме консултацията. Нека първо го видят невролозите.

– Добре. Нещо друго?

– Не. Това е всичко. – Бейкър се усмихна. – Хайде, до утре.

Кларк обиколи набързо отделенията и провери пациентите. Всички изглеждаха в доста добро състояние. Стигна до изпадналия в кома ангел и спря до леглото му за малко по-дълго.

Пациентът беше млад – на двайсет и няколко. Никой не го беше мил след приемането – косата му беше мазна, лицето – небръснато и набито с мръсотия, под ноктите имаше черно. Лежеше кротко, не помръдваше, дишаше бавно и с лекота. Кларк го прегледа – преслуша сърцето, провери рефлексите. Не откри нищо нередно. Бяха му сложили трансфузионна система и катетър, за да не се получи задържане на урина. Тръбичката от катетъра водеше към бутилка под леглото.

Погледна я.

Урината беше яркосиня.

Намръщи се, вдигна бутилката към светлината и се вгледа в течността. Беше странна, много синя, почти флуоресцентна.

От какво би могла да посинее урината?

Върна се в кабинета с надеждата Бейкър още да е там, за да го попита за урината, но той вече бе тръгнал. Завари Сандра, нощната сестра.

– Беше ли дежурна, когато докараха онзи... ангела?

– Артър Луис ли? Да.

– Какво се е случило?

Сандра сви рамене.

– Полицията го докарала в спешното след катастрофа, така че му направили рентгенови снимки и го прегледали цялостно. Няма счупени кости или някакви други травми. Всички ензими и електролити са в нормите. В спешното не е имало какво повече да направят, така че го изпратиха при нас. Мистерия, общо взето. Карал е с почти двеста, но полицаите мислят, че преди да падне е намалил. Този, който го е намерил, казва, че било сякаш изведнъж е задрямал.

– Хм – изсумтя Кларк и прехапа устна. – А урината?

– Какво урината?

– От самото начало ли е синя?

Сандра се намръщи и излезе от кабинета. Отиде забързано до отделението и погледна бутилката, после се върна.

– Не бях виждала такова нещо.

– И аз.

– От какво посинява урината?

– И аз се питах същото – отвърна Кларк. – Защо не се обадиш в неврологията и не им кажеш, че имаме пациент в кома, който уринира синьо? Може би това ще ги накара да побързат.

Харли Спенс, шефът на неврологията, се появи на седмия етаж, леко задъхан, само след десет минути. Беше белокос, на петдесет и пет, много изискан, с костюм с жилетка.

Първите му думи към Кларк бяха:

– Уринира синьо?

– Да, докторе.

– От колко време продължава това?

– Изглежда, е започнало съвсем наскоро.

– Удивително – каза Спенс. – Може би някакъв нов вид порфирия. Или някаква специфична лекарствена реакция. Каквото и да е, определено си струва да се докладва.

Кларк кимна. Представи си заглавието на статията в медицинското списание: „Х. А. Спенс: Необичаен пигмент в урината на коматозен пациент. Съобщение за клиничен случай“.

Отидоха до леглото на пациента. Спенс започна прегледа, а Кларк му даваше информацията за случилото се. Артър Луис, на двайсет и четири, безработен, приет през спешното отделение, в кома след инцидент с мотоциклет...

– Инцидент с мотоциклет? – попита Спенс.

– Така изглежда.

– Няма никакви белези. Нито драскотина. Това вероятно ли е според теб?

– Не, докторе, обаче това съобщава полицията.

– Хммм.

Спенс продължи с неврологичния преглед, като си мърмореше под нос. Отначало работеше бързо, после намали темпото.

Накрая се почеса по тила и каза:

– Невероятно. Наистина невероятно. И тази урина... яркосиня.

Спенс се вгледа в бутилката, поколеба се, после попита:

– От какво посинява урината?

Кларк само сви рамене.

Спенс поклати глава и остави бутилката на пода. Направи крачка назад от пациента и се вгледа в него.

– Господи! Синя урина! – промърмори. – Що за пациент!

И си тръгна.

Момчетата от отделението за метаболитни заболявания се появиха след час. Взеха проби за анализ и се впуснаха в неясни приказки за секреторни нива и рефракторни коефициенти. Кларк ги слушаше, докато не разбра, че нямат представа какво точно се случва. И точно когато се канеше да си тръгне, един от тях го попита:

– Роджър, какво мислиш за това нещо?

– Не мисля нищо – отговори Кларк.

– Може ли според теб да е лекарствена реакция? Ти си специалистът.

Кларк се усмихна.

– Едва ли.

Беше работил две години в лаборатория за тестване на медикаменти в „Бетесда“, но онова беше отегчителна работа – измерване на секретирането и метаболизма при прилагане на експериментални лекарства върху животни и понякога върху хора. Отиде там, за да се отърве от армията.

– Може ли да е някаква странна лекарствена реакция?

Кларк сви рамене.

– Би могло. Разбира се, че би могло. Дори обикновено лекарство като аспирина може да предизвика странни реакции при някои хора.

– Ами ако е някакъв нов медикамент? – обади се някой.

– Какъв например?

– Не знам. Но тези типове, от Ангелите на ада, са готови да се нагълтат с всичко, което е в капсула. Помниш ли оня идиот, който беше изпил сто противозачатъчни хапчета?

– Не мисля, че противозачатъчните хапчета могат да оцветят...

– Не, не. Разбира се, че не. Но не може ли да е някаква съвсем нова субстанция, като STP, THC или ASD?

– Възможно е – каза Кларк. – Всичко е възможно.

Момчетата от метаболитното отделение се върнаха в лабораториите си, стиснали пробите урина, а Кларк се върна към собствената си работа.

Скоро новината за ангела се разпространи из болницата. Занизаха се лекари, специализанти, стажанти, студенти, медицински сестри и санитари, които питаха за Артър Луис и урината му. През цялото това време пациентът спеше кротко. Опитите да го събудят, като го викат по име или като го щипят, се оказаха безуспешни.

В полунощ всичко на етажа като че ли се успокои и Кларк отиде да подремне. Изпъна се на кушетката в кабинета си с дрехите и заспа почти моментално.

В пет сутринта се обади Сандра. Имаше нужда от него на седмия етаж. Не успя да каже повече. Стори му се изплашена, така че той се качи веднага.

Сандра разговаряше с огромен брадат мъж, облечен в черна кожа. Макар че лампите на етажа бяха изгасени, мъжът беше с тъмни очила. На гърба на якето му беше нарисуван голям гол ангел, а на ръката му беше татуирано прободено със стрела сърце. Отдолу, със златни букви, пишеше „путка“.

– Аз съм доктор Кларк – каза Кларк. – Мога ли да помогна с нещо?

Сандра въздъхна облекчено и седна. Ангелът се обърна към Кларк и го измери с поглед. Беше с цяла глава по-висок от него.

– Да, мъжки. Можеш да помогнеш.

– Как?

– Като ме пуснеш да видя Арти, сладура.

– Съжалявам, но не е възможно.

– Хайде стига, не е възможно! Какви са тия лайна? Говориш като доктор.

– Аз съм доктор.

– Значи можеш да ме пуснеш да видя Арти. Тая тука само повтаря, че не можела да ме пусне, защото не била доктор. Значи, хубаво, приемам го, нали? Пързаля ме, обаче от мен да мине. Сега и ти започваш. Какви са тия тъпотии?

– Вижте – каза Кларк. – Пет сутринта е. Свиждането е от...

– Свиждането е за леваците бе, пич.

– Съжалявам. Тук имаме определени правила.

– Да, ама знаеш ли какво ще стане, ако дойда когато има свиждане? Ще видя всичките болни и ще се депресирам, нали? Това е рухване, гадост. А сега е тъмно.

– Наистина е тъмно.

– Да, добре. Значи окей?

– Съжалявам. Приятелят ви е в кома. Не може да го видите.

– Малкия Исус? В кома? Не-е-е! Той не може да направи такова нещо!

– Малкия Исус? – попита Кларк.

– Така му викаме, мъжки. Падаше си по разпятия понеже. Иска да го разпват на всяко друсане. Защо? Защото сега имал прекалено много пари, а преживял нещастно детство.

Кларк не знаеше какво да каже, така че каза:

– По-добре си вървете. Елате следобед.

– Тогава ще съм полетял бе, човек. Политам веднага щом се махна оттук.

Кларк се замисли, после попита:

– Приятелят ви също ли лети?

– Че как иначе. Непрекъснато. Не обича майка си, нали, затова все лети. Видя се и с психиатър, обаче това не може да се мери с едно добро и дълго летене.

– С какво лети?

– С каквото се сетиш. Трева, лепило, ЛСД, когато му скимне, барбитурати непрекъснато, екстази...

– Вземал ли е нещо по-особено?

Ангелът се намръщи.

– В смисъл?

– Нищо – отговори Кларк. – Просто се чудех.

– Не е вземал. Праволинеен си е. Даже и инжекции не си прави. Само през устата. – Ангелът млъкна за момент. – Добре, сега какво? Ще го видя ли?

Кларк поклати глава.

– В кома е.

– Продължаваш да ми пробутваш тази дивотия.

Последва кратка пауза, после ангелът бръкна в джоба си. Кларк чу металическо щрак от отварянето на автоматичен нож. Острието проблесна.

– Не искам да викам полицията – предупреди Кларк.

– А аз не искам да те изкормя. Хайде, води. Искам само да го видя и си тръгвам. Окей?

Острието бе опряно в корема на Кларк и той кимна.

Влязоха в отделението. Ангелът застана откъм краката на Артър Луис и го огледа.