Съдба и коментари

„Съдба и коментари” (1993 г.) е най-награждаваният роман в историята на сръбската литература и несъмнено един от най-важните на ХХ век, белязал своето време. Това е поетичен и философски разказ за човешката съдба и за нейната (не)подвластност на историческите събития, в който участват трима герои – руският офицер от сръбски произход Павел Волков, изпратен в началото на ХІХ век на мисия в Триест, сръбският историк Павле Вукович, свидетел на събитията в Унгария от 1956 година, и историческата личност граф Джордже Бранкович ІІ (1645-1711). Именно образът на мнимия сръбски деспот като прототип на човек, съумял да се противопостави на отредената му съдба, свързва другите двама герои. Всеки от тях търси изход от невъзможната си любов и от неблагоприятните житейски и исторически обстоятелства посредством мита за райската градина като вход към едно друго време или измерение. В постмодерната структура на романа са преплетени фикционални образи, лирични описания, реални исторически свидетелства, цитати от различни художествени произведения и лични истории. Умението на Петкович като разказвач е това, което ги обединява в потока на историята, който обгръща героите както въздуха, пробужда сетивата за незримото и недоизказаното, за надхвърлящото реалните рамки и събития.

"...в хладния, но слънчев ден проблесна нещо, предизвикващо болка в очите, после смут, а миг по-късно вече знаеше, че за първи път в живота си е зърнал морето, то блесна внезапно – през сянката на планината, по която се спускаха, както след време през сянката на настоящия миг щяха да избликват всичките онези гласове, картини и образи от миналото, канейки го да ги запише, опише, разкаже, но и показвайки му пътя, по който трябваше да насочи живота си,
не толкова просто, както живеят мнозинството люде, които приемат първата картина за заобикалящите ги неща за техен истински образ, без ни най-малко да се усъмнят, че зад него се крият многобройни пластове с разнообразни цветове и форми, до които тепърва трябва да достигнат и които, прочее, са истинският свят, защото онова, което мнозина наричат истински свят, е само илюзия, мимолетна игра на сенките, така, както веслото, потопено в морската вода, изглежда строшено, а всъщност движи мощно ладията, надсмивайки се над зрителната измама, така в дълбоките тъмни пластове се крие истината за света и за всеки от нас, и голяма смелост е нужна да се гмурнеш в тях, за да я откриеш, а когато човек изплува с нея от дълбините и я разкаже на онези, които се придържат изключително към повърхността, доволни от зрителната измама, която ни дава пречупени във водата образи, посрещат го с недоверие, бяс и ненавист, затова Валенщайн е умрял на Хеб и затова ще умре тук и той и никога повече няма да види морето..."