За мъртвите или добро, или смешно - книга 2 (събрани съчинения)

„Аз не се наемам да ги съдя. Да съдиш, означава да не разбереш, защото, ако разбереш, не би могъл да съдиш“, казва Любен Дилов във втората част на този весел паноптикум на писателски и сексуално-тоталитарни нрави.

И двата текста са част от „ръкописите в чекмедже“, с които го завари промяната от ноември 1989-а. Публикувани в първите години на 90-те в изключително малки тиражи, те практически са непознати за читателите. С издателство „Ентусиаст“ бързаме да ги представим във втория том от събраните съчинения на Любен Дилов, докато споменът за годините от втората половина на ХХ век не е все още напълно избледнял у съвременниците ни. Без да претендират за принос в литературната ни история, те са изключително забавен, смешно-тъжен принос в историята на нравите. И ако, оглеждайки се в историите на бележити и неизвестни българи, публикувани по-долу, внезапно откриете и себе си, не се сърдете. Припомняме ви един от обичаните лафове на Дилов-баща: „Събудих звяра в себе си. Оказа се заек похотлив…“

Любен Дилов – син

***

Любен Дилов (25.XII.1927 – 10.VI.2008) е определян от писателите Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол като „един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика“. Автор е на повече от 40 романа и сборници с повести и разкази, преведени на основните европейски езици, на японски и на китайски, в общ тираж от над 3,5 милиона екземпляра. Носител е на множество национални и европейски награди, сред които „Еурокон“ (1976) за романа „Пътят на Икар“. Тънката ирония и често парадоксалният му социален критицизъм дават основание на мнозина да отбелязват, че фантастичният жанр е просто находчив опит Дилов да маскира истинските си прозрения за обществото в България по времето на комунизма. Той е от малцината български писатели, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. изваждат няколко от т.нар. „ръкописи в чекмедже“ – трудове, за които е смятал, че е невъзможно да бъдат издадени по време на режима.