Истински разкази

И сега се катери по хълмове. Какво ще рече „разкази като дишането на човек, изкачващ планина”? Това ще рече – естествени.
Човек, видите ли, когато ходи по равното, когато се разхожда или се мотае пред някоя витрина, или пък пристъпва напрегнато пред някой кабинет – може да регулира вървежа си. Даже да позира. Да върви „както трябва” или „както ще им изглежда добре на хората”. Но я ти тръгни по планина! Ще видиш, че всякакви пози и изкуствености ще излетят в небето яко дим! И Валентин Баров изкачва планина. Думите идват така, както идват крачките на катерещ се човек. Няма колебание, всичко е ясно. Но не ясно в смисъла на тривиално и „специално направено за гладко четене”, а ясно като първичния (скрит в несъзнаваното на всички нас) общ образ на яснотата. Ясно като изгрев над Родопите.
Пише, както диша – така каза някой за разказите на Валентин Баров. Да – пише, както диша – изкачвайки се – на пресекулки на най-стръмното, с внезапни пристъпи на кашлица, ускорено, дълбоко, с цели гърди! Където иска да е тъжно – казва „тъга”. Където иска да е любовно – казва „любов”. Където иска да е отчаяно – казва „отчаяние”. Неща като достойнство, достолепие, смисъл и чест си идват сами и най-естествено – като вдишванията на уверен човек, който се катери. Той не знае дали ще стигне върха. И даже не се интересува от върха. Защото всеки мъдър катерач предпочита върховното вълнение от самото катерене пред празното и детинско бленуване по някакви си върхове.
Валентин Баров – още веднъж казвам и спирам – пише така, както диша човек, изкачващ се по планина. Високо.
Калин Терзийски