Илюзорната вселена

В зората на XVII в. Галилео разкъсва хватката на Платоновата и Аристотеловата философия. Той променя драстично начина, по който възприемаме природата: според него трябва да основаваме теорията си за действителността върху това, което можем да наблюдаваме и изучаваме, а не върху чистата мисъл. В хода на този процес той полага основите на онова, което по-късно ще се нарече наука. Това подготвя сцената за всички последвали пробиви – от Кеплер, през Нютон, до Айнщайн. Но в началото на ХХ в., когато в картината се появява квантовата физика с нейната много сложна математика, нещо започва да се променя. Много физици се обръщат първо към уравненията и след това към физическата действителност. Изследвайки светове, все по-отдалечени от онова, което можем да видим и да измерим, ние сме принудени да се насочваме към елегантни, естетически привлекателни уравнения, за да развиваме концепцията си за действителността. В резултат голяма част от теоретичната физика днес е по-сродна с философията на Платон, отколкото с науката, чиито наследници са физиците. В „Илюзорната вселена“ Линдли задава въпроса: 

Какво става с науката, когато тя напълно се откъсне от измеримите явления?