Самосъзнаваща душа

Двуезично издание на български и руски език

"Аз писах тези стихове по различно време, усещайки различните повеи, с които беше богато или бедно датиращото ги десетилетие и половина. Получи се така, че моят свят не съвпадаше напълно със света на големите събития. Но всички повеи, които проникваха в моя свят, присъстват в стиховете ми и чрез тях тези стихове живеят.
Откъм 1928 година неколцина млади поети, без грижа за отпечатването на своите стихове, издигнаха почти от никого незабелязано знаме. На него пишеше: „Поетическа истина". Трябва да кажем, че по това време вече се беше формирала литературна школа, не след дълго превърнала се в литературен диктатор. Ние знаехме, че към света във всичките му форми тази школа е безразлична. На нея й беше скъпа теорията за устройството на света. В тази отвлеченост ние, застаналите под новото знаме, видяхме нещо, което другояче, освен лъжа, не можехме да наречем, чувствайки своята връзка с битието, колкото и различно да изглеждаше то на всеки от нас. Нашата поезия не трябва да бъде преднамерена, казахме ние. И в тази естественост открихме истината. Така, скрито, всеки от нас започна да диша свободно и камък по камък да гради дом на реализма, в който би могло не само, мятайки се от стена до стена, да се предлагат програми за преустройство на света, но и да се живее. Какво е реализъм? — се запитахме ние — и не можахме да постигнем съгласие помежду си. Тогава предложихме обща хипотеза: това е творческа система, при която авторът е правдив насаме със себе си.
Нашите стихове нямаха нищо общо помежду си, защото, пристъпвайки към истината от различни страни, я видяхме от различни ъгли. Нашите норми, като че ли морални, бяха и норми естетически. Понякога прекалявахме и парадирахме с противопоставянето си на задължителното, но пеехме — по думите на Гьоте — както птицата пее. Тревожеха ни мисли, с каквито е богата младостта - и те присъстват в стиховете ни от онези години. Революцията не подмина тези стихове; любовта докосваше и нас, и нашите стихове, ревността също не криехме.
У нашите съвременници — поети ни поразяваше отсъствието на собствено светоусещане, на свой поглед. Те имаха един чифт очи за цялото си множество; тези очи бяха такива, че им даваха сведения за Вселената с избирателната лъжливост на фотографския апарат. Ние забравихме за фотографията и - ако продължим аналогията — се върнахме, не, отидохме напред! към живописта.
Ние скъпяхме своето „лице с необщо изражение", като се стараехме, избягвайки преувеличенията, да олющим своето виждане. Ние отново изпробвахме всичко на вкус, отново помирисахме, чухме, видяхме, пипнахме и — което е най-важно — почувствахме всичко отново. Изпълнени с вяра в ценността на всяко движение на духа, ние не се доверявахме предварително на предпоставяния зрителен ъгъл.
По-късно, когато узряхме, всеки пое по свой път. И аз започнах да пиша стихове, вече изобщо без да познавам своята аудитория, като вярвах единствено, че гласът ми няма да изчезне, защото не е родствен на непрогледния мрак.
Без да мисля за формата на своите стихове, аз при все това бях по-строг към себе си, отколкото много от авторите от онези години. Бях по-сдържан от тях, макар педантизмът, както ще види моят читател — ако го има, да ми е също толкова чужд, колкото истеричната натрапчивост на нихилистичните поети от началото на двайсетте години на нашия век.
Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец, което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко, което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите длани." - Арсений Тарковски