Годината на върколака (ново издание)

Поетична, зловеща и интригуваща, „Годината на върколака“ на Стивън Кинг ще ви държи в напрежение до последната страница

Прекрасните илюстрации на Бърни Райтсън превръщат историята в истинско пиршество на сетивата, а верните читатели на Стивън Кинг ще открият в романа неподозирани парченца от гигантския пъзел, събиращ в едно величествената литературна вселена на Краля на ужаса.

Зимата отново е сковала Таркърс Милс, но тази година заедно с нея е дошъл и Звярът.

Таркърс Милс. Едно забравено от бога градче, досущ като Сейлъмс Лот, Касъл Рок и Дери. Всеки път, когато настане пълнолуние, нечовешки вой оглася нощта и всички знаят, че някой ще умре. Неумолима, Смъртта броди по пустеещите улици, а страхът се загнездва все по-дълбоко в сърцата и умовете на местните жители. Властите са безсилни пред чудовищните убийства и само едно безпомощно дете подозира кошмарната истина...

Замислена като колекционерско издание с ограничен тираж, още с появата си „Годината на върколака“ разбунва духовете сред легионите поклонници на Стивън Кинг и се налага да бъде пусната в масова продажба, за да задоволи ненаситния глад на читателите. Скоро литературната ? слава се пренася и на големия екран – заглавието на филма е „Сребърният куршум“, а младият му режисьор Даниел Атиас по-късно ще се прослави със сериали като „Изгубени“, „Семейство Сопрано“, „Али Макбийл“, „Доктор Хаус“ и други.

Откъс

Някъде високо в небето сияе пълната луна, но тук долу, в Таркърс Милс, януарската виелица е засипала градчето със сняг. Мразовитият вятър фучи по пустеещaтa главна улица; примирени, оранжевите снегорини отдавна са напуснали полесражението.

Стрелочникът Арни Уестръм е застигнат от стихията в малкия си кантон на четиринайсет километра от града. Снегът е затрупал железопътната линия и е отрязал пътя на захранваната му с бензин дрезина, ето защо Арни седи в бараката и си реди пасианс. Картите му са стари и омазнени. Изведнъж вятърът надава пронизителен вой. Стрелочникът надига глава и се ослушва напрегнато, ала не след дълго отново се връща към пасианса си. Няма от какво да се бои, това е само вятърът…

Обаче вятърът не драска по вратата… нито пък скимти, за да го пуснат вътре.

Арни Уестръм се изправя. Той е висок, кокалест мъж, който е навлякъл вълнена грейка върху железничарската си униформа. От устата му стърчи цигара „Кемъл“, а типичното му за жител на Нова Англия лице е озарено в оранжево от керосиновата лампа на стената.

Драскането отново се чува. „Нечие куче – мисли си стрелочникът. – Загубило се е и сега иска да влезе на топличко. Това е всичко…“ – Ала все пак Арни се колебае. Естествено, би било жестоко да остави животното на студа (не че в бараката е по-топло – въпреки печката, която работи на акумулатор, дъхът му излиза на облачета пара), но нещо го възпира. Ледените пръсти на страха докосват сърцето му. Напоследък в Таркърс Милс сякаш витае нещо злокобно. Появили са се зловещи предзнаменования и това никак не се харесва на Арни, защото във вените му тече уелска кръв, а жителите на Уелс вярват в лошите поличби.