Приумиците на смъртта

Какво би станало, ако смъртта реши да си почине и хората внезапно престанат да умират? Какво би станало с безнадеждно болните, с престарелите? Ще стигнат ли жилищата? Ще се задъхат ли болниците? Ще просперират ли погребалните агенции?

Жозе Сарамаго поставя един град точно в такава ситуация и й прави придирчив анализ, без да пропуска нито една подробност, описвайки настоящето и предвиждайки бъдещето.

А какво би станало, ако на смъртта й хрумне да се върне към обичайните си задължения, като изпраща до клиентите си писмени известия? Нова, не по-малко сложна ситуация, развита от големия писател със същото въображение и същото внимание към детайла. Но ето че логиката на събитията е нарушена – известието за смъртта на един музикант непрекъснато се връща при подателката. Защо? И кое е по-силно от смъртта? Кое ще я накара да "подаде оставка"?

Португалският писател Жозе Сарамаго (1922–2010) е роден в семейството на бедни и неграмотни селяни. Първата му книга, "Земя на греха", е публикувана през 1947 г. След нея в продължение на 20 години не пише. Едва през 80-те години на миналия век се връща към литературата и издава романи, които го прославят: "Възпоминание за манастира", "Годината на смъртта на Рикардо Рейш", "История на обсадата на Лисабон"...

Следват два нашумели романа, с които се утвърждава като един от най-големите европейски писатели – скандалното "Евангелие по Исуса Христа" и "Слепота" (ИК "Колибри', 2007, 2011). Издава и "Пътуването на слона" (ИК "Колибри", 2011). През 1998 г. получава Нобелова награда за литература заради това, че "с притчи, изтъкани от въображение, състрадание и ирония, ни дава все нови и нови шансове да уловим убягващата действителност".