Вселенските улици на мълчанието

Написах по-голяма част от разказите си в Пловдив. Поне за началото са „виновни” македонците от пловдивския квартал „Кючук Париж”. Появих се там преди известно време с току-що родено дете – едва оживяла и като по чудо... Македонците ме изведоха от унеса и болката и ме вкараха в потрес. Започнах да ги наблюдавам и написах няколко портрета за тях – недружелюбни, неотзивчиви, с несъразмерни тела, а пък душите им бяха нацяло... Надбягвах се с тях по улиците, блъсках се по асансьорите и си мислех, че всичко е точно както трябва да бъде – абсурдно като в „Параграф 22”, но на мястото си.

Публикувах разказите-кримки и последва „удар”. Съседите ми стигнаха някак до тях – сякаш бяха наясно, че ще оправдая очакванията им на невменяема „чужденка”, дошла отникъде... Пратиха ме на майната си – имаше форум срещу мен, получавах и заплашителни писма... Тази странна случка споделям за първи път.

Историята и разказът бяха излезли от въображението и фикцията (в която се пъхах задължително) и бяха навлезли ненадейно в живота, превръщайки се в истина за хората около мен...
Тогава за първи път си дадох сметка за силата на думите.